Вчера Пловдив осъмна в рядко за нашите географски ширини състояние – едновременно озадачен и развеселен. Паметникът Альоша, този гранитен надзирател над тепетата, който десетилетия наред гледа строго към града и неговите исторически колебания, се оказа наметнат с розово наметало. Не с червено знаме, не с траурен воал, а именно с розово. Цвят, който по нашите балкански разбирания винаги е имал способността да предизвиква непропорционално големи идеологически тревоги.
Извършителят остава неизвестен. И вероятно така е по-добре. Някои жестове губят чара си, когато бъдат придружени от пресконференция и отчет.
А таймингът, трябва да признаем, бе перфектен. Розовото е цветът на „Джирото“ – легендарната колоездачна обиколка, която тези дни премина през България, включително през Пловдив. Но същевременно розовото наметало се появи точно около 9 май – дата, която продължава да разделя българската душа между „Деня на победата“ и „Деня на Европа“. Между носталгията и цивилизационния избор.
И тук започна предвидимата част от спектакъла.
Повече от едно денонощие социални мрежи, телевизионни студиа и патриотични коментатори не спират да обясняват как това било кощунство, гавра, подигравка с паметта на загиналите срещу хитлерофашизма. Някои дори заговориха с онзи леко оперен патос за „национално унижение“ и „оскверняване“. За щастие, мнозинството пловдивчани реагираха по най-здравословния възможен начин – с усмивка. Както и трябва. Защото обществото, което е изгубило способността си да се смее, много бързо губи и способността си да мисли свободно.
И тук неизбежно се сещам за родния ми Бургас. За другия български град с негов собствен Альоша, стърчащ над морето и спомените. Струва ми се почти невъзможно подобна акция да се случи днес тук. А ако все пак се случи, лесно мога да си представя бурята от възмутени декларации и фейсбук екзекуции.
А не е било винаги така.
Някога бургазлии бяха смели и имаха чувство за хумор.
С приятели още си припомняме от време на време една история от ранните години на демокрацията – време хаотично, бедно, но странно свободно. Философът Стойчо Кьосев, журналистът Валентин Касабов и вечният градски бунтар Манук Манукян отишли посред нощ с едно трабантче до бургаския Альоша. Вързали въже за постамента и започнали да дърпат паметника с автомобила в опит да го съборят.
Разбира се, едва ли са вярвали, че социалистически монумент, направен така, че да преживее поне три апокалипсиса, ще падне от няколко конски сили и двутактов двигател. Но не това е било важното. Важен е бил жестът. Демонстрацията. Смехът срещу страха.
Да покажеш на околните – на еснафите, на конформистите, на вечно снишената рая – че символите на чуждото влияние не са свещени крави. Че властта, дори когато е излята в бетон и бронз, не е недосегаема. Че гражданинът има право и да протестира, и да се надсмива.
Защото именно там започва свободата – в способността да лишиш идолите от тяхната фалшива тържественост.
Здравото общество умее да се шегува с всичко. С паметници, с политици, с идеологии, дори със собствените си митове. Само болното общество превръща всяка ирония в държавна измяна и всяка шега – в морална катастрофа.
А и нека бъдем честни: ако гражданите не се подиграват от време на време на политиката и политиците, политиката и политиците неизменно започват да се подиграват на гражданите. И то без никакво чувство за хумор.
Автор: Стефан МИНЧЕВ
Intrigi.bg
