Cуета, цинизъм и шоу – триединството на новия футболен ред
Някога футболът беше последната демокрация на бедните. Игра без входна такса и дрескод. Топката можеше да бъде парцалена, вратите – от по два камъка, а стадионът – прашна улица в предградията на Монтевидео, Неапол или някое африканско село, където босоноги деца ритат мечтите си сред кал, прах и мръсотия. Там футболът не се играеше за милиарди, а за чест, за квартала, за онова упорито човешко чувство, че животът може да бъде победен поне за деветдесет минути.
Беше. В минало време.
Днес Цар Футбол стои със свалени шорти, наведен напред и услужливо надупен към политиците и богаташите. А понякога – което е още по-удобно за всички замесени – политиците и богаташите са едно и също лице, просто снимано от различен ъгъл.
Гледах Световното по телевизията и слушах за цените на билетите с онова особено чувство, с което човек чете меню в ресторант, където дори водата е по-скъпа от месечната му сметка за ток. Хиляди долари за място по трибуните. За вчерашния финал средната цена на седалка била около 11 000 долара.
Единадесет хиляди – сума, която за мнозина по света е не цена на билет, а цена на година и повече живот.
Ако си запалянко от друг континент, решил да отиде за няколко дни, да види любимите си играчи, да чуе химна и да усети стадиона, сметката спокойно набъбва до 20 000 долара – самолет, хотел, храна, транспорт. Двайсет хиляди. Толкова един средностатистически българин събира десет-петнайсет години, за да си купи автомобил от среден клас, с който да ходи на работа и да кара децата на училище.
Но това вече не е проблем на футбола. Това е проблем на бедните, а бедните отдавна са извадени от бизнес плана.
Стадионите се превърнаха в бутикови салони, където корпоративните ложи са по-важни от агитките, а шампанското – по-важно от песните. Мачът се прекъсва с безкрайни паузи, за да могат телевизиите да налеят още реклами между две подавания.
Времето вече не принадлежи на играта, а на маркетинговия отдел.
Снощи Купата за победителя беше извадена от кутия с логото на прочут моден дизайнер – сякаш световният шампион не печели най-престижния футболен трофей, а скъп часовник на изложение в Дубай.
И, разбира се, политиците. Те бяха навсякъде – по трибуните, в съблекалните, в протоколите, в кадрите, които режисьорът услужливо подава. Световното първенство все повече заприличва на геополитически коктейл с футболен дрескод.
Суета, цинизъм и шоу. Триединството на новия футболен ред.
А обикновеният човек? Той може да си позволи единствено да гледа спектакъла по телевизията – както някога селяните са гледали през оградата празненствата на аристокрацията. Плаща си кабелната такса, купува бира и заема мястото си пред екрана, за да наблюдава как любимият му спорт се отдалечава от него със скоростта на частен самолет.
амо след четири години ще се навърши цял век от първото световно първенство в Уругвай през 1930 година. Сто години път – от импровизираните терени до климатизираните арени, от работническите квартали до ВИП ложите, от радостта на бедните до развлечението на свръхбогатите.
Някога футболът беше разтуха за гладни хора и повод цели нации да преживяват заедно победите и загубите си. Днес е циничен бизнес,
глезотия за милионери и удобна играчка за политици, които обичат да се снимат с чуждата слава.
Най-страшното не е, че това се случи. Най-страшното е, че мнозинството сякаш не забелязва. Крещят пред телевизора, напиват се, спорят за засади и дузпи и продължават да мечтаят един ден да станат достатъчно богати, за да гледат на живо следващия финал. Робът не иска да събори двореца – иска някой ден да получи покана за бала.
А Цар Футбол, надупен към богатите си покровители, вероятно се усмихва доволно. Защото е открил най-доходоносната схема: да продава на бедните носталгия по играта, която им беше отнета.
Intrigi.bg
