Борис Кръстев е познат на зрителите на bTV с епизодични изяви в „Столичани в повече“, „Пътят на честта“ и „Мен не ме мислете“, но сегашната му роля е първата му главна и може да се смята за истински дебют в телевизията.
Той изпълнява ролята на д-р Атанас Дерменджиев в сериала „Вяра, надежда, любов“ – образ, който е далеч от клишето за „добрия лекар“. Героят му е амбициозен акушер-гинеколог, привлекателен мъж със стабилни доходи, който на пръв поглед има всичко. Но под повърхността се крие сложна личност, разкъсвана от комплекси и нужда от доказване.
Играе заедно с татко си в постановка
Времето събира Борис и баща му Малин Кръстев заедно и на сцената. Двамата си партнират в постановката „2084. REX. Последният цар на света“ на сцената на Пловдивския театър. В пиесата баща му влиза в ролята на цар от далечното бъдеще, а Борис е негов киберасистент.
Въпреки че в началото родителите му са били скептични към решението му да продължи по техния път, днес баща му е един от най-големите му критици, но и поддръжници. Борис признава, че не търси одобрението на родителите си на всяка цена, но цени професионалните им съвети. С баща си често обсъждат не само техниката на игра, но и как да се запазят психически в артистичната индустрия.
Борис остава здраво стъпил на земята, въпреки че името му вече е символ на успех и слава. Той продължава да вярва, че най-важното за един актьор е да не губи чувството си за реалност и казва: „Това е нещо, което д-р Дерменджиев често прави в стремежа си към власт.“
Героят му искрено мрази д-р Богдан Кацаров, в чиято роля се превъплъщава Антъни Пенев. Омразата му не е случайна. Тя е породена от дълбоки комплекси и съперничество.
Родителите му желаели той да учи медицина
„Като актьор нямам право да имам задръжки. Разказвам друга история и тя би била интересна само когато е истинска.“
Популярността на сериала вече е факт и Борис усеща това всеки път, когато излезе на улицата. Хората често се обръщат към него не с рожденото му име, а с „д-р Дерменджиев“. Актьорът разказва с усмивка за позитивните, макар и понякога странни срещи с феновете:
„Хората се радват, топло приемат сериала, личи си, че го гледат и се вълнуват. Хвалят ме и ми става мило от това. Но и усещам, че се чудят дали съм като героя си и в реалния живот.“
„Това любопитство на публиката е най-големият комплимент за един актьор“, убеден е Кръстев. За него това означава, че е успял да пренесе д-р Дерменджиев отвъд екрана, създавайки персонаж, който провокира емоции – от възхищение до откровено раздразнение.
За ролята на д-р Атанас Дерменджиев Борис подхожда с хирургическа прецизност. Актьорът споделя, че за да изглежда автентичен в образа, е трябвало да усвои специфични жестове и терминология, които са далеч от артистичната му природа. Имал е разговори с лекари, акушер-гинеколози и медицински сестри, от които е научил много. Признава, че най-трудно му е било не да усвои сложните медицински термини, а да предаде хладнокръвието на професионалист, който държи живота на хора в ръцете си, докато същевременно героят му е раздиран от лични страсти и завист.
„За мен Атанас не е просто злодей. Той е човек, който се бори за одобрението на баща си и това го прави трагичен образ“, анализира актьорът своя персонаж.
Наследник на известна актьорска фамилия
Борис е наследник на една от най-уважаваните актьорски фамилии у нас. Като син на Малин Кръстев и Станка Калчева, той е израснал в театралните салони и зад кулисите.
Въпреки това актьорът е категоричен, че темата за неговия произход не трябва да бъде водеща.
„Не мога да посветя живота си на това да доказвам защо съм спечелил определена роля“, признава той.
На снимачната площадка Борис е известен със своята желязна дисциплина. Снимачните дни, понякога над 12 часа, изискват не само талант, но и отлична физическа форма, която той поддържа чрез активен спорт. Въпреки успеха си е самокритичен и гледа епизодите не за да се любува на себе си, а за да анализира всеки детайл.
Иначе актьорът не обича светските събития и съпътстващата ги суета, а предпочита приятелски събирания в домашна обстановка с най-близките си хора.
Изборът му на професия е направен въпреки първоначалните резерви на родителите му. Те се надявали синът им да избере медицината като своя дядо по бащина линия, който е бил анестезиолог. Баба му пък е работела като медицинска сестра. Това обаче нямало как да се случи, защото в училище Борис имал сериозни трудности именно с предметите, необходими за медицината – биология, химия и физика.
Слабите оценки по тези предмети окончателно го отказват от идеята да следва медицина, но съдбата намира начин да го облече в бяла престилка, макар и на снимачната площадка.
Преди телевизионната камера да го превърне в разпознаваемо лице, Борис е преминал през своеобразната театрална школа на баща си. Стъпва на сцената едва на 10 години в постановката „Апокалипсисът идва в шест вечерта“ по Георги Господинов.
Дебютът му в киното е във филма „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“. Борис завършва НАТФИЗ в класа на проф. Здравко Митков, а по-късно става носител на стипендията, създадена в памет на Стефан Данаилов.
Театралният му път започва на сцената на Младежки театър – мястото, където е израснал. Днес е част от трупата на Драматичен театър Пловдив.
Пише и свири на китара
Малко хора знаят, че Борис Кръстев притежава завидни музикални заложби. Той е страстен китарист и често използва музиката като средство за концентрация и вдъхновение. Според него ритъмът на мелодията е тясно свързан с този на сцената – умение, което му помага да усеща динамиката на диалога и емоционалните пикове в тежките драматични сцени.
На 15 години започва да пише стихове и различни сюжети, които никога не са виждали бял свят. Първата му пиеса е „Кулата“, написана, когато е едва на 20 години. За нея печели награда „Аскеер“.
„Когато работех върху нея, се чувствах объркан. Бях в преходен период, в който не си вече дете, но не си и точно възрастен. Задаваш си въпроси, опитваш се да си отговаряш на тях. Пиесата сама започна да се пише в главата ми. И „Кулата“ всъщност задава тези въпроси.
Това е първият ми и до момента последен драматургичен текст. Писах го за себе си, а не за да се играе по театрите. Така че любовта към писането е по-скоро вид себеизразяване и до голяма степен разговор със самия мен“, обяснява Борис.
