Географията не може да бъде пренаписана – заяви Кириакос Мицотакис (и то с право) пред ООН, визирайки турско-либийския меморандум (който за Европейския съюз не съществува), тъй като той пренебрегва гръцките острови. Въпросът е какво се случва с историята, след като животът е доказал, че на „трудните“ Балкани вековете не само оставят своя отпечатък, но често се намесват осезаемо в настоящето и подкопават бъдещето. Показателно е, че Гърция – която е нащрек и следи най-вече източната си съседка Турция – има открити или частично отворени въпроси и със северните си съседи (главно Албания и Северна Македония), които се коренят именно в историята.
Преди седмица, на 26 октомври, по време на икономически форум в София, българският министър на транспорта Георги Паев обяви, че страната му води преговори за придобиване на дял в търговското пристанище на Кавала „Филип II“, без обаче да предоставя повече подробности. Пристанището, разположено в Неа Карвали, е предоставено за ползване на консорциума SARISA за срок от 40 години, считано от януари 2025 г. В консорциума участват компаниите GEK TERNA, Black Summit Financial Group и EFA Ventures. Малко преди началото на концесията – през декември 2024 г. – GEK TERNA придобива допълнителни 55% от консорциума и днес контролира 90% от SARISA. Същевременно, оперативното управление на пристанищния терминал е поето от международната компания Euroports, в сътрудничество с GEK TERNA. Преди месец, в края на септември 2026 г., бе обявено, че AP Moller Capital – инвестиционното звено на датската група AP Moller – е придобило мажоритарен дял в Euroports Group.
На фона на тази ситуация все още не е ясно с кого точно и защо преговаря българската страна
Въпросът вече се обсъжда широко в Кавала чрез публикации в местните медии, като например в електронния седмичник „Хронометър“, в който издателят Теодорос А. Спанелис отбелязва:
„Нека все пак уточним, че участието в корпоративна схема не означава отстъпване на територия. Но дали това е достатъчно, за да няма никакви реакции? Защото едно е китайците да стъпят в пристанището на Пирея, а съвсем друго – българите в Кавала. Българските окупации от 1912-1913 г., 1916-1918 г. и 1941-1944 г. не са просто абстрактни спомени. Те са преживявания, свързани с насилие и загуби, които са оставили своя отпечатък върху Източна Македония. Историческата памет не може да бъде заличена чрез икономическо споразумение. Това обаче не бива да изключва възможността за различни отношения в бъдеще.“
Тук, разбира се, присъства и сянката на историята – трите владения се превръщат в ключови за пристанището и за достъпа до Егейско море.
Когато преди 14 години, през 2012 г., Солун – в разгара на икономическа криза и меморандуми – отбеляза 100-годишнината от своето освобождение през 1912 г. и присъединяването си към националното цяло, пристанището на града се оказа в главната роля. В провежданите тогава конференции и работни срещи историци от Балканите изтъкваха – може би преувеличено, но все пак основателно, – че Балканските войни са водени именно заради пристанището на Солун.
Югоизточна Европа е регион, в който историята има особена тежест. Преди 25 или повече години Хилари Клинтън, в качеството си на държавен секретар на САЩ, може би не е разбирала как е възможно две съседни държави да бъдат разделени от история, датираща отпреди 2500 години – какъвто е случаят с името „Македония“. Това обаче не означава, че проблемът не е бил реален и съществен; до известна степен той продължава да съществува, въпреки решението, постигнато от Ципрас и Заев. Също както остават нерешени въпроси между Гърция и Албания – страна, в която живее значително гръцко малцинство, което понякога попада в сложни ситуации.
За съжаление – а за някои, за щастие – Балканите не са Скандинавия, а Гърция не е Дания или Швеция
И това не се променя от факта, че България и Румъния вече са част от Европейския съюз, а Западните Балкани се намират в своеобразно европейско преддверие. Още повече, че се намираме в период, в който Европейският съюз преминава през политическа криза и на практика се бори за оцеляването си в трудни времена. Ето защо е крайно необходима спокойна, добре обмислена и планирана икономическа политика.
Нека се върнем към Източна Македония и Тракия, които сега попадат в центъра на вниманието. Какво означава фактът, че в края на септември Гърция, България и Румъния приеха съвместен план за действие за развитие на трансграничната транспортна инфраструктура, която ще свърже Егейско море, река Дунав и Черно море? Планът включва 53 проекта – 25 от които приоритетни – с бюджет от приблизително 23 милиарда евро. Кой ще плати тези пари? Кой ще има полза? Какво ще се случи с Русия, която поддържа „приятелства“ на Балканите, докато ЕС се стреми да я ограничи? А какво става и с енергийните проекти – докъде сме стигнали с тях? Кой плаща и какво плаща? Кой изисква плащане и какви суми изисква? Кой печели и откъде идва тази печалба? Всичко това е на дневен ред в един чувствителен регион, чиито граждани са – И с право – едновременно изпълнени с оптимизъм и тревоги. И трябва да запазят трезва преценка. Защото географията не засяга само Източното Средиземноморие. Тя всъщност – наред с историята – засяга цялата страна. Както казва поетът:
„Това са Балканите – тук не е за игри и смях!“
Intrigi.bg
