Безусловната и проевропейска позиция на премиера Румен Радев многократно е изразявана девет години като президент
Не трябва да забравяме вековното правило: В международното общуване се уважава, както силният, така и достойният
След внушителната изборна победа на Прогресивна България един от въпросите, вълнуващ избирателите, е какъв ще бъде характерът на външната политика на новото правителство? Ще има ли промяна? – Несъмнено ще има. Тя обаче не може да бъде нито много радикална, нито досегашната сервилна.
Кабинетът Радев ще бъде длъжен да се съобразява със съюзническите ангажименти на България към ЕС и НАТО. Освен това новите управляващи ще трябва да отчитат нагласите на преобладаващата част на политическите сили и на мнозинството от българската общественост, за която проевропейската ориентация на страната ни е безалтернативна и чийто гарант за този курс е най-вече тя, а не някаква си малка партия. Впрочем безусловната и проевропейска позиция на премиера Радев многократно е изразявана девет години като президент. Затова упреците към него, че щял да преориентира България от Запад на Изток, т.е. към Русия, свидетелстват преди всичко за посредственото и примитивно политическо ниво на критиците му.
Вярно, експрезидентът говори за установяване на взаимноизгодни контакти с Русия. Това обаче далеч не означава, че те могат да променят външнополитическата ориентация на една държава, в това число и на България. В тази връзка следва логичният въпрос: Защо много държави, включително и европейски, активно сътрудничат с Москва на взаимно приемлива основа, а България няма право на такива контакти? Защо САЩ могат да внасят руско ядрено гориво и да бъдат най-големият купувач на руски изкуствени торове в света, надхвърлящи 230 милиона тона, жизнено важни за американските фермери, а България трябва да купува няколко пъти по-скъпо ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“, изградена по съветска технология, както и петрол за рафинерия, построена за работа с руска суровина. И защо кресливите ни русофоби-подмазвачи не отчитат тези фрапиращи факти?
Неоснователни са и очакванията, че Румен Радев ще бъде българският Орбан и то дори поради една елементарна причина – зад Орбан стоеше Унгария, чиято тежест в Европа е несъмнено по-голяма като съставна част на една бивша голяма империя. А когато става въпрос за отстояване на унгарски национални интереси, управляващите и опозицията в тази страна са единни за разлика от България. За по-голяма част от българската политическа прослойка партийните и личностни интереси са по-важни от някакви си интереси на държавата? Освен това има политици и партии, които са особено загрижени за интересите на нашите съюзници – „големите братя“.
Разбира се, нищо ново в българската политическа практика. През последното столетие България винаги е била съюзник-сателит на някого. През този период сме се доказали, според оценки на известни външни политици и анализатори, с най-некадърните, най-посредствените, най-сервилните и продажни политици, които водят българския народ от катастрофа към катастрофа.
Сервилно-сателитното ни поведение на международната сцена впечатлява даже един от най-великите държавници на ХХ век, американския президент Франклин Делано Рузвелт. Когато му докладват, че България е обявила война на САЩ, той реагира много спокойно: „Известно е, че България е най-големият сателит на Германия и този ход е очакван.“
Не по-малко унизително бе и сервилниченето ни пред СССР и неговите ръководители. Дори авторитетни съветски представители, включително в деловите и научни среди, с раздразнение се отнасят към мащабната нагледна улична плакатна агитация, венцеславеща българо-съветската дружба.
Факт е, че миналите няколко десетилетия и то в тези динамични времена, не промениха крайно „устойчивото“ ни качество на сателит. С него дори и някои политици се хвалеха. Само преди малко повече от година гръмко и гордо се афишираше „световната“ новина: „България е №1 по мащаб на военна помощ за Украйна!“ „Браво на България!“ На първо място по бедност и на първо – по щедрост! Тази заслуга трябва да бъде отчетена от „Големия брат“. Ние се задоволяваме дори с едно потупване по рамото.
Разбира се нашите мащаби и възможности не ни позволяват да провеждаме сравнително по-независима външна политика, каквато водят големите държави. В същото време обаче не трябва да забравяме вековното правило: В международното общуване се уважава, както силният, така и достойният. Кога най-после ще станем достойни, със самочувствие на равни на останалите държави на международната сцена?
Не случайно надеждите за не нов и различен, а по-достоен външнополитически курс са обърнати към премиера Румен Радев. Поведението му като президент дава достатъчно основание за подобни очаквания. Той нито веднъж не подкани някой от премиерите ни с думите: „Кажи си, Иване!“, а в прав текст сочеше и реагираше, понякога доста остро, срещу управленските пропуски, грешки и безумия на правителствата.
За девет години г-н Радев не се вписа в листата на българските йесмени. На международните изяви той се държеше със самочувствие и достойнство и водеше активен диалог със своите събеседници. Приятно беше да се види сърдечното отношение на американския президент Тръмп към българския му колега Радев. А имахме един премиер, който се хвалеше, че когато западен лидер му говорел, той само слушал. Очаквам той да бъде по-различен и от онзи от многобройните ни премиери на Прехода, на когото главният прокурор докладва за свръх забогатял мафиот-олигарх, на което се реагира с вдигане на рамене и репликата: „А какво можем да направим срещу тази огромна сума?“
Очевидна е сериозната разлика между Румен Радев и неговите предшественици – президенти и премиери. Бившият президент и сегашен премиер не само не се сниши, а категорично отсече, че задача №1 на ръководеното от него правителство ще бъде разграждане на досегашния олигархически модел на управление. Позиция на държавник с кураж и готовност за промяна на досегашното статукво, която българският народ чакаше повече от 35 години.
На ход е премиерът Румен Радев, който трябва да превърне надеждите на българския народ в реалност.
Intrigi.bg
