На 10 септември се навършиха 61 години от рождението на Андрей Баташов – аристократът на българския театър, който блестеше с огромен талант. Той си отиде от този свят само на 45 години след тежко боледуване през ноември 2010 г.
Той взривяваше сцените с „Ритъм“ и „Секс, наркотици и рокендрол“, „С глава в стената“, „На живо“… направи и впечатляващи роли в Народния театър.
„Благородството задължава“ беше неговият личен девиз. И се стремеше да го прилага и в професионалните, и в личните отношения. Затова преживяваше тежко нелицеприятната действителност – и в политиката, и в културата ни, и в обществото въобще. Завиждаха му много, по онзи начин, който ги кара да забиват нож в гърба. Страдаше от разочарования и предателства, като се изолираше. Свободата беше безценна за него. Както и достойнството. 
Андрей остава непрежалим за малцината свои верни приятели. Ето какво споделиха в негова памет пред „Ретро“ Аня Пенчева и Кристина Белчева – съпругата на Михаил Белчев, който си отиде от този свят през април тази година:
Аня Пенчева:
Беше изтънчен човек, трудно
допускаше хора до себе си
. Беше безкомпромисен към професията, а към себе си – най-много
За Андрей ми е трудно да говоря в минало време. Не защото не приемам времето и онова, което то безмилостно прави с нас, а защото има хора, които просто отказват да се поберат в миналото. Андрей е такъв човек за мен. Когато си помисля за него, не виждам снимка. Чувам гласа му. Виждам погледа му. Онази усмивка, понякога само с единия край на устата, която можеше да означава всичко – от „Обичам те“ до „Моля те, не ме карай да коментирам това“. Андрей беше изтънчен човек. Истински. В начина, по който стоеше, говореше, слушаше, избираше хората около себе си. Имаше вродена нетърпимост към простащината. Тя направо го изморяваше физически. Понякога беше достатъчно само да ме погледне и аз вече знаех какво мисли. А когато решеше все пак да го каже, можеше да бъде унищожително точен. Тази негова дистанция понякога заблуждаваше хората. Андрей можеше да изглежда недостъпен, дори хладен. Всъщност беше страшно сърдечен. Просто не раздаваше близостта си на килограм. Трябваше да те допусне. А допуснеше ли те – беше истински. Имах щастието да бъда сред тези хора.
Играхме заедно в Народния театър. Делили сме сцена, гримьорни, напрежението преди представление и онова особено опиянение след него, което само актьорите познават. Андрей беше безкомпромисен към професията, а към себе си – най-много. Не можеше просто да „изиграе“ едно представление. Трябваше да има защо да е на сцената тази вечер.
А зад кулисите можеше да бъде невероятно смешен. Не шумно. Андрей можеше с едно изречение, казано абсолютно сериозно, да ме разсмее точно когато най-малко трябва. Имало е моменти, в които избягвах да го поглеждам на сцената, защото знаех, че срещнат ли се очите ни – край. Представлението продължава, а ние вече водим някакъв наш, таен разговор, който публиката никога няма да разбере.
Това много ми липсва. Липсва ми иронията му. Вкусът му към красивото. Начинът, по който можеше да бъде категоричен, без да бъде груб, и нежен, без да става сантиментален. Андрей сякаш винаги пазеше една малка част от себе си само за себе си. Мисля, че точно там се криеше и неговата загадка.
Той обичаше красивия живот. Хубав разговор. Музика. Елегантност. Талант. Човек, който има какво да каже. Вечер, която не искаш да свършва. И, разбира се, сцената. Там Андрей беше на мястото си. Светлината го обичаше. Публиката също. Има хора, които просто са родени с някакво вътрешно осветление. Не можеш да го научиш, не можеш да го репетираш. Или го имаш, или не. Андрей го имаше.
Понякога си мисля какво би казал за света днес и веднага започвам да се усмихвам, защото чувам коментарите му. На доста неща щеше да повдигне вежда. На други демонстративно да обърне гръб. А някои вероятно щеше да удостои с онова свое убийствено мълчание, което беше далеч по-страшно от всяка реплика.
Не искам да си спомням Андрей с тъга. Тя някак не му отива. Прекалено ярък беше за нея. Предпочитам да си го спомням в светлината на сцената. Красив, талантлив, малко дистанциран, много ироничен. Да ме поглежда от другия край и аз веднага да разбирам какво иска да ми каже.
И да се моля само да не ме разсмее. Защото представлението продължава. А някои хора, колкото и години да минат, просто не слизат от сцената на живота ни.
Кристина Белчева:
Кончината му беше голяма драма за нас
. Беше красив като Бог, с огромен талант
Андрей беше изключително интелигентен, изключително чувствителен човек, с безспорен финес, много отличаващ се от останалите. Но преди всичко човек с огромен, забележителен талант – и в театъра, и в музикално отношение. И затова беше странно, че имаше някаква неудовлетвореност в него, защото не може Бог да ти е дал толкова много и ти да се чувстваш неудовлетворен. Прекалената му интелигентност може би го водеше до това усещане.
Няма да забравя, когато дойде на един рожден ден на Мишо (бел. ред. – Михаил Белчев). С жена му Боряна идваха от морето, двамата облечени в бяло и като влязоха, всички казаха: „Ама той е красив като Бог!“. Наистина беше така. Влезе с такова излъчване, с такова присъствие, неповторимо. Много пя, много ярко присъстваше цялата вечер и беше наистина незабравимо.
Андрей имаше изключително уважение към Мишо, към мен, като към семейство. Ние като кумове си го считахме вече като роднина, като част от семейството. Дали ще се видим вкъщи или някъде другаде, винаги беше много приятно. До момента, в който той се разболя и това беше голяма драма и голяма травма за всички нас, неговите близки хора. Всеки се опитваше с нещо да помогне. Но за съжаление, нещата бяха необратими и това е най-тъжното, че толкова млад той напусна този свят.
Много дълго време се събирахме неговите близки приятели и говорехме за него, и говорим и до ден днешен, а пред неговата снимка винаги гори свещ. Последно се събрахме само преди десетина дни. Отново имаше една свещ пред книгата на Мишо и една свещ пред снимката на Андрей.
Дали е усещал завист? Никога не го е споделял, но със сигурност това го е имало. Защото той беше прекалено ярък, не може да не е имало завист.
Андрей наистина се беше затворил. Беше много разочарован и от политиката. Все пак беше народен представител известно време и искрено вярваше, че може да бъде полезен с нещо в областта на културата. Но остана много разочарован. И това също според мен му създаде известно напрежение и го поведе към тази изолация.
И в театралните среди той усещаше някаква изолация пък заради политическите му пристрастия, което не го разбирам и никога няма да го разбера. Един човек с толкова богата душевност и такава чистота много често остава неразбран.
Андрей беше явление. Няма да има втори като него. „Сбогом, приятелю“ е стихотворение на Мишо, което той посвети на него. То е прекрасно и мисля, че казва всичко.
Intrigi.bg
