Може ли, въпреки обективната невъзможност партийните ръководства на ГЕРБ, ПП и ДБ да се договорят за съвместна подкрепа на единен кандидат на президентските избори, това да се случи на ниво избиратели?
Защото, каквото и да си говорим, без масов вот на всички, които разпознават заплахата от продължаването на Радевия модел на президентския пост за цялостното развитие на България, няма да стане.
Проблемът е, че между лидерите на тези партии има органична несъвместимост, за която има много причини – и те са обективни.
Но има и една субективна причина, която според мен е най-важната – хората от задкулисието, които още от 2016 г. имат проект „Радев“ за доминиране на развитието на страната в продължение на още много години.
А това означава хронична нестабилност, посредственост в управлението и постоянно геополитическо лъкатушене, което няма котва в икономически или политически интереси – в национални материални интереси, ако щете – а в личните идеологически близости и предпочитания на хората на върха.
Да не говорим за онази снимка с коленичилата Йотова в качеството си на вицепрезидент, целуваща ръката на руския патриарх. Тя ще ни преследва като кошмар.
Защото всички знаем: това е манталитет. Не е резултат от анализ, още по-малко от защита на национален интерес. Това е символ на едно поведение, което кара България да коленичи изобщо, като политически рефлекс в трудни времена.
Борисов беше постоянно подтикван да издигне кандидат на ГЕРБ – разбира се, от „доброжелатели“. С идеята, че ако го направи, с това приключва и хипотезата за обща подкрепа на единен кандидат.
Но той се измъкна от ситуацията.
Защото едно унизително представяне на кандидата на ГЕРБ щеше да нанесе поредното тежко кроше на и без това клатещата се партия.
Дотук – логично.
Разбира се, подкрепата на Борисов сама по себе си още не означава, че избирателите на ГЕРБ ще се втурнат да подкрепят единния кандидат. Но поне е предпоставка – особено на фона на перспективата Радев–Йотова да продължат да определят посоката на страната още много години.
Няма смисъл сега да мерим шансовете. По-важно е да видим факторите, които могат да попречат.
И най-важният от тях е натрупаната омраза от страна на бившите десни – СДС, „Синя България“ и други партии в демократичния спектър, за които сякаш няма никакво значение кой ще бъде президентът. Важното е да не бъде от ПП или ДБ. Дори и не влизат в разговора – а дали точно Гюров е партиен кандидат, след като никой от тези партии не можа да му наложи начин на поведение и преди да бъде служебен премиер, и докато беше служебен премиер и докато определяше как точно да се яви на тези избори.
Логика в мразенето между политиците и партийци в демократичния спектър не би трябвало да има.
Но тези хора вече не разсъждават в категориите на интереса на демокрацията и на България. Те разсъждават през старите разделителни линии.
И именно тези дрязги и противопоставяния изиграха пряка роля за идването и утвърждаването на Румен Радев във властта. Нали помните какво се случи тогава – в Парламента, с който работеше Радев, се формира коалиция „Турски поток“ при отсъствие на каквато и да е опозиция.
Ако днес се срамуваме от това, че България постепенно се превръща в един от центровете на антиукраинските настроения в Европа, отговорност носят и всички онези, които през годините позволиха консолидацията на опозицията на Радев като перспектива и реалност да линее.
Няма да стане с критика към лидерите на разбитите „авари“. Чуваемостта при тях е нулева. Колкото и да критикуваш, спорът е на подсъзнателно ниво.
Затова трябва да се опита друго: пряка комуникация между избирателите.
Защото тук няма среден път.
Или Гюров, или Йотова. Всичко друго е от лукагого.
Или България с двата крака в Европа, или в постоянното лъкатушене между коленичене пред Москва и коленичене пред Брюксел в името на европейските пари.
Запомнете нещо много важно:
Само управление, което е истински европейско, може да отстоява истински българските интереси в Брюксел. Кажете ми някой да се е противопоставял на САЩ по-ярко от Иван Костов при косовската криза?
Такива като Радев и Йотова постоянно ще плащат за геополитическите си уклони с компромиси – в политиката, финансите и икономиката.
Защото това умеят. Да коленичат и да се откупват. Без значение къде. В Москва ли? В Брюксел ли? Във Вашингтон ли?
За мен въпросът е друг:
Може ли поне този път да излезем от тези мисловни и поведенчески матрици и да погледнем към по-важното от собственото си его?
Bnews.bg
