„Не е важно откъде си дошъл, а къде отиваш.“ Просто не се отказвай да правиш това, което наистина искаш. Където има любов и вдъхновение, не мисля, че можеш да сбъркаш.“
„Много певци си мислят, че всичко, което трябва да направят, е да тренират сливиците си, за да напреднат. Те отказват да търсят нови идеи… Ще се опитам да открия новите идеи преди другите.“
30 години без великата певица
Първата дама на джаза Ела Фицджералд 25 април 1917 – 15 юни 1996) е една от най-великите вокални изпълнителки в историята на музиката, известна като „First Lady of Song“ – „Първата дама на песента“, „Queen of Jazz“ -„Кралицата на джаза“ и „Lady Ella“. С кариера, обхващаща над 60 години, тя записва над 2000 песни, продава над 40 милиона албума и печели 13 или 14 според някои източници награди „Грами“. Нейният глас – гъвкав, широк диапазон, с перфектна интонация, точност и способност за импровизация – я прави легенда, която преодолява расови бариери и превръща джаза в глобално изкуство.
Ела е родена в Нюпорт Нюз, Вирджиния, в бедно семейство. Баща й, Уилям Фицджералд, шофьор на камион, и майка й, Темперанс (Темпи) Хенри (или Уилямс), се разделят скоро след раждането й. Майка й се премества в Ню Йорк (Йонкърс), където се омъжва за португалски имигрант на име Джо да Силва и ражда полусестрата на Ела – Франсис.
Детството на Ела не е леко. Тя проявява интерес към музиката още от малка – пее в църковния хор, взема уроци по пиано и мечтае да стане танцьорка. През 1932 г., когато е на 15 години, майка й умира след тежка автомобилна катастрофа. Това събитие преобръща живота й.
Ела се премества при леля си във Харлем, но трудно се адаптира. Напуска училище, занимава се с дребни престъпления като продажба на билети за нелегална лотария и дори прекарва време в поправителен дом. Някои биографии споменават възможен тормоз от страна на пастрока й.
През 1934 г. животът й се променя драматично. На 17 години тя участва в аматьорски конкурс в легендарния театър „Аполо“ в Харлем. Първоначално планира да танцува, но от страх се отказва и започва да пее. Изпълнението й на „The Object of My Affection“ и „Judy“ предизвиква фурор и тя печели конкурса.
Скоро след това я забелязва барабанистът и лидер на бенд Чик Уеб. След пробен период тя става водеща вокалистка на неговия оркестър. През 1938 г. записва хита „A-Tisket, A-Tasket“ – детска песничка, която печели огромен успех и й спечелва слава. Когато Чик Уеб умира през 1939 г., Ела поема ръководството на оркестъра за кратко време.
В края на 30-те и 40-те години Ела работи с големите имена на джаза: Дюк Елингтън, Каунт Бейси, Бенни Гудман, Дизи Гилеспи. През 40-те започва да развива майсторството си в scat singing – вокална импровизация, имитираща инструменти. Това става нейна запазена марка.
Най-големият й принос към американската популярна музика са сериите „Songbook“ от 50-те години, продуцирани от Норман Гранц. Тя записва албуми, посветени на велики композитори като Ървинг Берлин, Коул Портър, Джордж и Айра Гершуин, Дюк Елингтън, Харолд Арлен и други. Тези записи не само популяризират Great American Songbook, но и демонстрират нейната способност да интерпретира с емоционална дълбочина и техническо съвършенство.
Ела пее в най-престижните зали по света, включително „Карнеги Хол“, и работи с Франк Синатра, Луис Армстронг и много други. Тя е една от първите афроамерикански изпълнителки, които гастролират в Южните щати по време на сегрегацията, като често се сблъсква с расова дискриминация, но я преодолява с достойнство.
Личният живот на Ела не е толкова блестящ, колкото професионалният. Първият й брак през 1941 г. с Бен Коригей, осъждан за наркотици, е кратък и скоро анулиран. През 1947 г. се омъжва за контрабасиста Рей Браун. Двамата осиновяват сина на полусестра й – Рей Браун-младши. Бракът приключва през 1953 г., но двамата остават приятели и музикални партньори. Ела има племенник -Кристофър Уилямс.
Тя е известна като срамежлива и скромна, предпочита да се фокусира върху музиката, вместо върху славата.
Ела Фицджералд е една от най-награждаваните певици: Тя е първата афроамериканка, спечелила „Грами“ (1958) – общо 13 или 14 награди, печели Presidential Medal of Freedom (1992),National Medal of Arts (1987), Kennedy Center Honor (1979),
NEA Jazz Masters Fellowship (първа вокалистка).
Има множество почетни докторски степени и други отличия.
В по-късните си години Ела страда от диабет, който води до проблеми с очите и краката, довеждащи до ампутации. Умира на 15 юни 1996 г. в дома си в Бевърли Хилс на 79-годишна възраст от усложнения на диабета. Погребана е в Inglewood Park Cemetery.
Наследството й е огромно. Ела не само усъвършенства вокалния джаз, но и оказва влияние на следващите поколения изпълнители. Нейните записи продължават да вдъхновяват, а гласът й остава еталон за чистота, swing и емоционална интелигентност. Фондацията „Ела Фицджералд“ продължава да подкрепя музикалното образование на млади таланти.
Ела Фицджералд е пример как талантът, упоритостта и любовта към музиката могат да преодолеят бедността, расовата дискриминация и личните трудности. Тя не просто пее – тя превръща песните в живи емоции, които докосват душата и днес. Както казват мнозина: „Когато Ела пее, светът спира и слуша.“
Колегите и съвремениците на Ела Фицджералд я описват с огромно възхищение, често я наричат най-великата певица на всички времена и подчертават нейната музикалност, скромност и професионализъм. Тя е била уважавана не само като вокалистка, но и като пълноценен музикант, който вдъхновява оркестрите и партньорите си.
Франк Синатра – „Ела Фицджералд е единственият изпълнител, с който, когато съм работил и ме е карал да се притеснявам. Опитвал съм се да се издигна до нейното ниво… Вярвам, че тя е най-великата популярна певица в света.“
Синатра добавя: „Най-добрият начин да започнеш всяка музикална вечер е с това момиче. По-добро от това няма.“
Дюк Елингтън, с когото Ела записва един от най-емблематичните си Songbook албуми, пише: „Нейното майсторство ми напомня думите на маестро Артуро Тосканини за певците: „или си добър музикант, или не си“. По отношение на музикалността Ела Фицджералд е beyond category – извън всякаква категория.“
Бинг Кросби „Мъж, жена или дете – Ела е най-великата от всички.“
Айра Гершуин, композиторът, брат на Джордж Гершуин, казва: „Не осъзнавах колко добри са нашите песни, докато Ела не ги изпя.“
Ричард Роджърс: „Каквото и да прави с моите песни, тя винаги ги кара да звучат по-добре.“
Мел Торме: Наричам я „Върховната жрица на песента (High Priestess of Song).“
Джони Матис: „Тя беше най-добрата. Най-добрата, която някога е имало. Сред всички нас, които пеем, тя беше най-добрата.“
Композиторът Били Стрейхорн: „Ела е шефът. Това е всичко.“
Барабанистът Луи Белсън: „Няма глас като на тази дама. Тя има всичко. Завършена е.“
Джими Роулс (пианист): „Музиката излиза от нея. Когато върви по улицата, оставя ноти след себе си.“
Известният певец Пат Бун: „Всеки друг певец, мъж или жена, ако има късмет, слуша Ела.“
Винсънт Минели (режисьор): „Ако искаш да се научиш да пееш, слушай Ела Фицджералд.“
С Луис Армстронг (Satchmo) Ела има легендарни дуети и албуми (Ella and Louis, Porgy and Bess). Тяхната химия е описвана като „съвършенство“ – нейният „сатенен“ глас контрастира перфектно с неговия „грапав“ стил. Армстронг я уважава дълбоко, а Ела често имитира гласа му на сцената с огромна любов и майсторство. Норман Гранц, неин продуцент, отбелязва, че Ела е отстъпвала на Луис при записите, за да се чувства комфортно.
Съвременниците често подчертават за Ела: тя има перфектна интонация, фразировка и импровизация (scat singing).
Професионализъм и скромност – тя „изважда най-доброто от всеки“ и кара музикантите да работят по-усърдно.
Музикалност – третират я не просто като певица, а като равностоен инструмент в оркестъра.
Мнозина казват, че е задала стандарта за всички следващи певици, особено чернокожи жени в индустрията.
Ела е била срамежлива и фокусирана върху музиката, което я прави още по-обичана. Колегите й я смятат като еталон за грация, талант и човечност. Както се изразява един от тях: „Тя е най-щедрият човек на света и първокласен музикант.“
Тези отзиви са от различни периоди на кариерата й и показват, че уважението към нея е било универсално – от суинг ерата, през бибопа, до късните й години.
„Перфектност и емоция“: Мнозина подчертават, че Ела „никога не „удря фалшив тон“, че гласът й е „кристален“, „сатенен“. Феновете казват, че слушайки я, „светът спира“ или че „тя те пренася другаде“.
Записите от концерти, като Berlin 1960 с „Mack the Knife“, където забравя текста и импровизира гениално, са особено обичани. Публиката в тях се чува да полудява от възторг, смях и аплодисменти.
Много слушатели смятат, че нейните интерпретации на Great American Songbook са „най-великите вокални изпълнения, записвани някога“.
В социалните мрежи фенове споделят, че са я гледали на живо (дори в късните й години) и това е било „вълнението на живота им“.
Хората колекционират нейни записи и преоткриват албуми от Pablo периода.
Много млади слушатели казват, че са й станали фенове след ката са гледали документални филми, биографии или TikTok/YouTube клипове.
Публиката цени не само таланта, но и характера й – скромна, професионална, без скандали, преодолява стоически трудностите. Мнозина отбелязват, че е отворила пътя за чернокожи певици и е задала стандарта за вокално майсторство. Дори критиките към нея приживе (че е „твърде перфектна“ или „по-малко емоционална от Billie Holiday“) днес са забравени – тя остава „First Lady of Song“.
В YouTube, Spotify и TikTok нейните клипове събират милиони гледания и коментари от хора по целия свят, които пишат колко успокояваща, радостна или вдъхновяваща е музиката й.
Ела Фицджералд е от онези редки артисти, чиято популярност не избледнява с времето, а расте, защото гласът й звучи вечно свеж и човешки.
Scat пеенето (scat singing или просто „scat“) е вокална импровизация в джаза, при която певецът използва безсмислени срички, звукосъчетания или „безсловесни“ вокали вместо текст. Гласът се третира като музикален инструмент – саксофон, тромпет или друго – и се импровизира мелодия, ритъм и хармония в реално време.
Певецът следва акордната прогресия на песента, но вместо да повтаря мелодията, създава нови фрази, вариации, бързи пасажи и ритмични акценти.
Целта е гласът да звучи като соло на инструмент в оркестъра – със „swing“, фразировка и емоция.
Scat има корени в афроамериканската музикална традиция, църковните импровизации и ранния джаз от Ню Орлиънс.
Един от първите записани примери е от Луис Армстронг през 1926 г. с песента „Heebie Jeebies“ – така той популяризира стила.
През 40-те и 50-те години, с развитието на бибопа, scat става по-сложен, бърз и виртуозен.
Ела е смятана за една от най-великите scat певици в историята. Често я наричат „Queen of Scat“. Тя превръща scat в изкуство – с перфектна интонация, огромен диапазон, скорост и креативност.
„How High the Moon“ (особено live версията от Berlin 1960) – епично 7-минутно scat соло, в което цитира десетки други песни.
„Mack the Knife“ (Berlin 1960) – забравя текста и импровизира брилянтно.
Нейният scat е лек, игрив, ритмичен и винаги музикален – сякаш свири саксофон или тромпет.
Scat позволява на вокалистите да се изравнят с инструменталистите в импровизацията – нещо, което преди е било трудно. Той е чиста музикалност, свобода и радост от момента. Много хора го описват като „говориш на езика на джаза без думи“.
Техниката на Ела Фицджералд е смятана за една от най-съвършените и всеобхватни в историята на вокалния джаз. Тя комбинира природен талант с изключителна дисциплина, което я прави не просто певица, а пълноценен музикален инструмент в оркестъра.
Вокален диапазон на Фицджералд: Около 3 октави – от около Db3/D3 (ниски нотки, използвани рядко) до Db6/C6 (високи нотки, особено в scat импровизациите). Тя използва целия си диапазон свободно и без видимо усилие.
Тембър на Ела: Светъл, ясен, „сатенен“ или „кристален“ – често описван като „honeyed“ (меден) и лек. Преобладава добре развитата средна част на гласа (middle voice) с „heady“ (главов) микс, който запазва поп/лек цвят дори при изкачване нагоре. Не е дълбок и плътен като на Billie Holiday или Sarah Vaughan, а по-скоро ясен, блестящ и „pop-like“.
Гъвкавост: Гласът ѝ може да звучи като различни инструменти – от нежна флейта до мощни, „horn-like“ (тромпет/саксофон) пасажи. Тя използва различни вокални цветове (chest voice, mix, head voice) в една и съща фраза.
Перфектна интонация: Ела почти никога не пее фалшиво – една от най-често споменаватите й качества. Тя е непробиваема в това отношение.
Вибрато: Естествено, контролирано, центрирано и не прекалено широко, освен в късните години. То помага за скулптуриране на фразите, без да нарушава чистотата.
Дикция и артикулация: Кристално ясна – всяка дума се чува перфектно, дори при бързи scat пасажи. Това е рядко качество в джазовото пеене.
Дихателен контрол и динамика – Отлична опора на дишането – позволява й дълги фрази, внезапни скокове и устойчиви тонове без напрежение.
Динамика: От нежно пиано до мощно форте, с плавни преходи. Тя използва дъха за драматичен ефект, но без да се чува усилието.
Фразировка – Ела не просто пее мелодията – тя я „прави своя“. Групира нотите и думите по нов начин, използва синкопи, акценти и естествен swing.
Тя „живее“ текста – знае точно кога да задържи нота, кога да я „плъзне“ или да я акцентира за емоционален ефект.
Ритмична точност: Перфектно чувство за време, което я прави идеален партньор за големи оркестри и импровизатори.
Scat singing – коронната й техника – Ела превръща гласа в инструмент: имитира тромпет, саксофон или цял бенд.
Виртуозност: Scat-ът й е музикален, структуриран и винаги служи на песента, а не е само показване на техника.
Емоционално изразяване и стил – Ела често е описвана като „радостна“ и „светла“ – липсва й драматичната болка на Billie Holiday, но има дълбочина, чар и топлота.
Тя балансира техническо съвършенство с емоционална достъпност – гласът й никога не звучи студен или механичен.
Ела Фицджералд рядко даваше дълбоко лични или скандални интервюта – тя беше известна с резервираността си, скромността и фокуса върху музиката, а не върху личния си живот. Въпреки това в ключовите интервюта (като от 1963 г. за расизма, 1974 г. с Brian Linehan, 1985 г. и по-късни) споделя мисли за кариерата, произхода на scat пеенето, влиянията си, борбата с дискриминацията и как иска да я запомнят.
За музиката, scat и вдъхновението – Ела разказва, че за първи път чува scat от Луис Армстронг
За Songbook сериите и кариерата: Кредитира Norman Granz за идеята да запише Great American Songbook. Подчертава влиянието на Chick Webb, Duke Ellington, Count Basie и Луис Армстронг – учи от тях, като те й казвали честно кога не пее добре.
За откриването в Apollo Theatre: Разказва често как първоначално искала да танцува, но се уплашила и запяла.
„Не е важно откъде си дошъл, а къде отиваш.“ Просто не се отказвай да правиш това, което наистина искаш. Където има любов и вдъхновение, не мисля, че можеш да сбъркаш.“
„Много певци си мислят, че всичко, което трябва да направят, е да тренират сливиците си, за да напреднат. Те отказват да търсят нови идеи… Ще се опитам да открия новите идеи преди другите.“ (1947)
За расовата дискриминация – В интервю с Fred Robbins – Ела говори открито за сегрегацията на Юга, въпреки че обикновено избягвала политиката:
„Може би прекалявам, но трябва да го кажа, защото е в сърцето ми. Чувствам се зле, че не можем да отидем в определени части на Юга и да изнесем концерт, както правим в чужбина… заради предразсъдъците, които съществуват.“
Тя споделя колко колко пъти се била унижавана. Надява се младите поколения да променят нещата.
За личния живот и наследството
За любовта и браковете: „Имах прекрасни любовни връзки и някои, които не се получиха. Не искам да се спирам на това… но мисля, че всички приказни места, на които съм била, прекрасните неща, които са ми се случили, страхотните хора, които съм срещнала – това би трябвало да е история.“
Как иска да я запомнят (1980-те): „Просто се надявам, че ще кажат като си отида, че е имало една дама, която е обичала работата си, наслаждавала се е на това, което е правила, и е обичала хората по целия свят, правила е хората щастливи чрез гласа си.“
Говори с топлота за колегите
За Луис Армстронг „Той беше просто Луис. Наистина.“
Ела се представя като отдаден професионалист, който живее за музиката, цени хората около себе си и предпочита да „пее“ вместо да говори. Тя се разкрива не само като велика певица, но разкрива и човека зад гласа – скромен, благодарен и вдъхновяващ.
Източник: dir.bg
Razkritia.com
