Знаем, че сме страна на шантавите аномалии и рекорди, но с последната голяма политическа новина влязохме с взлом и в учебниците по политология. След парламентарните избори Румен Радевнаправи нещо безпрецедентно в световната история. Той е единственият в света, който подава оставка като президент, печели парламентарния вот в демократични избори и става премиер.
В Русия Владимир Путин през 2008 г. направи подобен лупинг, но с апаратни хватки, а не през истински, реален вот. Той бе президент и очевидно не му стигна времето да промени конституцията, а тя не допускаше трети пореден мандат. Затова след втория нямаше никаква възможност да се кандидатира и прибегна до оставане във властта, но през „задния вход“.
Неговата дясна ръка Дмитрий Медведев се кандидатира за президент, като тържествено обеща преди изборите, че ако бъде избран, веднага ще посочи Владимир Путин за премиерския пост. Стопанинът на Кремъл с удоволствие „пое подадената топка“.
Както се очакваше, всичко се разви по техния сценарий. Медведев спечели вота със смазващите 71%, а ОССЕ в знак на протест срещу ограниченията, наложени от властите, отказа да изпрати наблюдатели на изборите. Медведев светкавично назначи Путин за премиер, който също така бързо бе одобрен от Думата с 392 срещу 56 гласа.
Четири години по-късно дойде дългоочакваната развръзка. На конгреса на „Единна Русия“ Медведев обяви, че с Путин са се договорили отдавна, че той ще се върне на президентския пост, а Медведев ще оглави Министерския съвет. Затова, след като Путин спечели изборите и стана държавен глава, опозиционни медии и западни наблюдатели определиха системата на тандема като псевдодемокрация. На повърхността изглеждаше, че всичко е според законите и правилата, но 32% от руснаците споделяха в проучвания, че Путин никога не е изпускал властта.
И ако за Русия подобни апаратни рокади са нещо нормално, то в Армения се разигра истински драматичен сюжет – в него имаше всичко: лъжа, арести, разкаяние, оставка.
Серж Саргсян се смяташе за успешен президент, изкарал два пълни петгодишни мандата между 2008 и 2018 г.
През 2014 г. той обяви, че голямата му цел е да проведе сложна конституционна реформа и ако бъде подкрепен, той обещава, че няма да се възползва от промените. На практика с нея страната от президентска република бе трансформирана в парламентарна с помощта на мнозинството на партията на Саргсян.
И точно когато дойде време за избори, опитният политик стъпи накриво, нарушавайки обещанието си. Неговите депутати го издигнаха за премиер и той „не успя“ да им откаже.
За негово съжаление обаче, всички помнеха ангажимента му и в страната избухнаха масови протести. Десетки хиляди сковаха столицата Ереван и скандираха с лидера на опозицията Никол Пашинян, че Саргсян трябва да си ходи. Сблъсъците бяха такива, че се наложи 4 дни по-късно Саргсян да се срещне с Пашинян, но той поиска единствено оставката му. В безсилието си управляващите решиха да усмирят улиците, като арестуват лидера им. За тяхна изненада, това така разяри хората, че изстреля градуса на напрежението в червената скала.
И точно когато протестната стихия всеки момент щеше да „помете“ привържениците на Саргсян, управляващите решиха по спешност да освободят Пашинян. 24 часа след задържането му. Така на 23 април, шест дни след като бе назначен за премиер, Саргсян заяви: „Никол Пашинян беше прав. Аз сгреших.
Движението по улиците е насочено срещу моето управление. Изпълнявам исканията им“. Притиснат от протестите в ъгъла, той подаде оставка и 15-ина дни по-късно Пашинян бе избран за премиер.
В цялата тази история е вплетен още един сюжет. Реално Саргсян с нищо не наруши конституцията или законите. Единственото му прегрешение бе, че прокара реформа, от която искаше в бъдеще да се облагодетелства и да съсредоточи реалната власт в ръцете си. Нещо като подсигуряване, след като изтече вторият му президентски мандат. Но арменците го разконспирираха и видяха в ходовете му подмолен план за пожизнено управление.
Друг пример за президент, озовал се не след дълго в позицията на премиер, бе Франк Байнимарама. Това е човекът, който ръководеше военния преврат във Фиджи през 2006 г. Тогава с енергични действия той свали министър-председателя Лайсения Карасе и принуди президента Камисесе Мара да подаде оставка. На 5 януари 2007 г. „произведе“ за държавен глава Йозефа Илоило, а самият той се самоназначи за временен премиер.
Не след дълго пред неограничената му власт възникна препятствие.
Апелативният съд на Фиджи надигна глава и дръзко постанови, че правителството му е незаконно. Тогава президентът Илоило промени конституцията и назначи ново временно правителство. Разбира се, като посочи за премиер обичайния заподозрян Байнимарама.
8 години след преврата, на изборите през 2014 г. партията му все пак успя да спечели 59% от гласовете и чак тогава той бе демократично избран за министър-председател. И още 8 г. по-късно загуби властта.
Но историята е изпъстрена и с други примери, когато премиери стават президенти. Един от тях е Нурсултан Назърбаев, който бе председател на Съвета на министрите на Казахската съветска република в периода 1984-1985 г. По-късно, когато страната се отдели от СССР, той спечели изборите и управлява като президент близо 30 години.
Последните два мандата Назърбаев ги спечели с безпрецедентно мнозинство от 95-97%, което повдигна много критики и въпроси от страна на ОССЕ срещу честността на вота.
Независимо от това лидерът имаше дългосрочни планове да остане във властта. Когато подаде оставка през 2019 г., той пое поста председател на Съвета за сигурност в продължение на 3 години, ръководител на управляващата партия и позицията „лидер на нацията“. Именно тя му осигури специфичен имунитет срещу евентуални бъдещи съдебни преследвания.
С други думи, той по оригинален начин запази властта, без да поеме премиерския пост, въпреки тази възможност.
Подобен алгоритъм бе разигран и в Грузия
Едуард Шеварднадзе бе легендарен съветски министър на външните работи по време на управлението на Михаил Горбачов. След разпада на СССР и свалянето на грузинския президент Звиад Гамсахурдия по времето на военния преврат през януари 1992 г. Шеварднадзе се върна в родината си, за да поеме най-високия пост. В онези времена поради редица особености цялата изпълнителна власт бе съсредоточена в ръцете на председателя на парламента. Три години по-късно Шеварднадзе се яви на изборите и бе избран за президент, печелейки 70% от гласовете.
По-късно той се пребори и за втори мандат, макар че имаше много обвинения, че това е станало с масова подмяна на вота и фалшификации. Независимо от това бившият съветски министър управлява в продължение на 11 години до 2003 г., когато бе свален от Революцията на розите с масови протести срещу изборните манипулации.
От тази гледна точка постижението на Румен Радев рязко се откроява на фона на описаните по-горе схеми.
Изпълнени от лидери, които прилагат всякакви „инженерингови“ подходи, изобретателни техники и маневри, само и само да запазят властта си. Мненията за българския държавен глава днес са разнопосочни – от „осанна до разпни го“, но едно е сигурно – той ще остане в учебниците по политология най-малкото защото честно подаде оставка от президентския пост и спечели изборите, без никой да оспорва респектиращия резултат на партията му.
Intrigi.bg
