Ако съдим по настроенията в социалните мрежи, публиката здраво се е разгневила от Споразумението, което служебният премиер Гюров подписа на своя глава в Киев. Хората с право негодуват и дори се страхуват, защото внимателният прочит на въпросния документ ни убеждава, че направо сме се превърнали в участник във войната в Украйна.
А накрая може и да се окаже, че някой – просто за да засити службогонския си бяс с някоя дребна сладост – е готов да разпали страховете на цяла една държава. Възможно е и това, в нашата мърльовщина всичко е възможно.
Трудно ще откриете някой наивник, който да подкрепя инициативата на Гюров – а и тя си е чисто самоуправство. Тукашните русоофоби нямат никакво желание поне да се разходят до фронта, достатъчно им е да ругаят онези, които са запазили разума си и са наясно, че са станали заложници на една очевидна глупост, която може да ни стовари сурови изпитания. И, както в много случаи досега, невъзможно е да се открият смислени обяснения, които поне донейде да оправдаят стореното – освен, че си падаме по „лидери“, чието послушание и стремеж да бъдат харесани от Опекуните си е направо отблъскващо.
Като стана дума за русофобите, се сетих за една дума – има я в книгата на Оксана Дворниченко „Хитлер. Какъвто го познавах“. От един епизод в нея научаваме следното: през нощта на 1 май 1945 година, маршал Жуков събудил по телефона Сталин и му съобщил, че Хитлер се е самоубил. А Сталин казал: „Наигра се подлецът!“ „Наигра“ това е думата, за която се сетих. Днес за кого можем да се попитаме дали се е „наиграл“? За русофобите това трябва да е Путин, ами неговият приятел Тръмп – какво за него? Тук е уместно да припомня един фрагмент от книгата на Боб Удуърд „Война“.
Ето го въпросният фрагмент:
„В началото на 2024 г. един от сътрудниците на Тръмп стои пред офиса на бившия президент в Мар-а-Лаго. Тръмп го е помолил да напусне помещението, за да проведе, по собствените му думи, личен телефонен разговор с руския президент Владимир Путин. Според въпросния сътрудник, в периода след като Тръмп напуска Белия дом през 2021 г., има редица подобни обаждания между двамата – може би цели седем на брой.
През юли Боб Удуърд пита Джейсън Милър, говорителят на кампанията на Тръмп, дали знае за телефонната комуникация между него и Путин. Отговорът е, че не е в течение.
– Може ли Тръмп да говори с Путин сега?
– Сигурен съм, че знаят как да се свържат един с друг.
– Обсъждат ли как да спрат войната в Украйна?
– Президентът Тръмп е казвал, че ще я спре и смятам, че е способен. Мисля, че може да я спре още преди да е встъпил в длъжност – отговаря Милър.
Самият Тръмп също нееднократно го е заявявал публично на митинги. В същото време, законът „Логън“ забранява частни лица да водят преговори по спорове между Съединените щати и чуждо правителство без изрично упълномощаване…“ /край на фрагмента/.
В епилога на книгата си Удуърд пише, че щом се събуди сутрин, първата му мисъл е: „Какво крият копелетата?“
Напълно естествено е, ние пък да се запитаме: наиграли ли са се копелетата – и възможно ли е изобщо да разберем това?
Сега да се върнем при нашия Гюров. Не е трудно да влезем в главата му и да проумеем неговите сметки. Но трябва да сме наясно, че хора от тази порода съществуват по стандарти и морални критерии, съвсем различни от общоприетите – иначе изобщо не биха били подходящи за постовете, които им се отреждат. Някои се опитват сега да представят Гюров едва ли не като поборник за украинската кауза, а това е чиста глупост – той просто е един арогантен нарушител на Конституцията, която му възлага съвсем скромни правомощия и то в рамките на един крайно ограничен срок. В този смисъл, той най-напред и най-вече заблуждава, меко казано, украинците, а пък нашите хорица са някакви аборигени, които изобщо не го интересуват. Такива като него са сигурни, че те вече окончателно са привикнали с произвола на властите и го приемат за нещо нормално. Целта на управници като Гюров е „аборигените“ да виждат всичко като една „ала-бала“ и вече изобщо да не схващат с каква гнус си имат работа.
Разсейвай простолюдието, залъгвай го, обърквай го и накрая окончателно го побъркай – побърканяци са им нужни, това е единственото нещо, с което са наясно.
Е, да, Народът, както винаги, отново ще бъде главният потърпевш, отново ще бъде садистично принуждаван да загуби и последните остатъци от респекта си към институциите и техните Гюровци. Това вече, до голяма степен, се е случило – остава само да бъде сложена финалната точка на окончателния разрив между Народа и Държавата.
Е, да, Народът, както винаги, отново ще бъде главният потърпевш, отново ще бъде садистично принуждаван да загуби и последните остатъци от респекта си към институциите и техните Гюровци. Това вече, до голяма степен, се е случило – остава само да бъде сложена финалната точка на окончателния разрив между Народа и Държавата.
Не е нужно да надценяваме стореното от Гюров, но би било и лекомислено да не виждаме и възможностите, които самоуправството му открива пред един следващ, още по-арогантен натрапник. Някои преценяват авантюрата му просто като знак на вярност, срещу която се очаква той да получи някое сладко местенце в безбройните евробюрократични полози, където нищо свястно не се мъти, но пък и никой не се интересува от това. А пък, тъй или иначе, „Споразумението“ няма да бъде спазено, то си е един фантомен документ, такъв ще си и остане. А може и оригиналът му направо да изчезне, ако Гюров иска съвсем да си върже гащите. Няма да е първият подобен случай.
Преди време Тръмп се бил заинатил и искал да закрие американските бази в Южна Корея, понеже САЩ харчели за тях годишно по 3,5 милиарда – и това при положение, че имали дефицит от 18 милиарда в търговските си отношения с корейците. А когато става въпрос за пари, Тръмп направо пощурява, така е и досега. Генералите му изобщо не успели да го убедят, че ако ликвидират базите севернокорейските ракети много по-безпрепятствено ще стигат до Лос Анджелис. И тогава съветниците му направо взели от бюрото му и скрили подготвеното за подпис Споразумение с корейците, докато той забрави за него. И точно това се случило.
Нашите тукашни дребосъци не са способни чак на такива подвизи – а отгоре на всичко копие от Споразумението с украинците със сигурност вече е в Кремъл – и някой ден руснаците все ще намерят начин да го използват срещу нас.
Ако все още сме в главата на Гюров, вероятно ще научим съвсем други неща: например, че ръководна длъжност в някоя кокетна западна банка съвсем не е лоша компенсация за цялото театро с украинците. Така, както навремето Кунева се жертва да отиде на работа в „Париба“ – след като закри два от блоковете на атомната ни централа. Сега водевилният номер на Гюров си е направо една постна закачка.
Споменът за ликвидаторката Кунева обаче ме подсеща за друго. Тя със сигурност ще влезе в челната тройка на победителите в една всенародна анкета „Кои са десетте най-големи душмани на Прехода?“ Важно е да се остави едно такова свидетелство, за да се види колко трезва и устойчива е Народната Памет и в каква степен е подвластна на измамите на Прехода.
Гюровци и Гюровици да не ги мислим, макар че и тяхната не е лесна. Кунева, примерно, трябва да е притежавала особен талант, за да осакати – тъкмо докато е комисар по потреблението /!!!/ на Евросъюза – една цяла ядрена централа! И по този начин да осигури на „аборигените“ непосилни сметки в бъдещето, а енергийната сигурност на държавата да се превърне в мит – нещо, на което вече сме свидетели. В сравнение с Кунева Гюров изглежда като един селски кмет-грубиян. С нея, с нея трябва да се гордеем – като се разделим най-накрая с провинциалните си предразсъдъци.
Но ние отново се разсейваме. Или се зазяпваме точно в най-неподходящата посока, някаква необяснима гузност ни кара да се втренчваме в дреболите, в дребните злодеи – изобщо в мърльовщината, в която, в крайна сметка, всичко губи очертания и смисъл. И може би паметникът, който най-сетне трябва да си посветим, трябва да изглежда като една зяпнала уста – зяпнала неизвестно в какво.
Целта е постигната, превърнали сме се в сбириток, вечно разсеян от също вечните ала-бали, уреждани от стари и нови кретени и вече дори не усещаме вонята, която се разнася от всичко това.
И скоро няма да има дори кой да попита, как успяха едни никаквци да направят това с нас?
Автор:Кеворк Кеворкян
Intrigi.bg