Фрагменти 110: Chalga’s Not Dead

0

А трябва. Sad but true

Да продължа опростения дискурс за значението на живота: досега използвахме само общия термин „ценност“ (нашият съвременен еквивалент на платоновото общо „Добро“), за да обозначим този неуловим компонент. Обикновено под „ценност“ се разбират разграничимите ценности, които наричаме „истина“, „красота“, „морално добро“ и (в някои религиозни контексти) „свято“.

***

Нека разгледаме екзистенциалното значение на всеки от тези четири термина в светлината на горния анализ на живота на няколкото му възможни нива. Какво означава, във възможно най-крайните термини, да живеем истински, хармонично и творчески, морално и благоговейно? Как се различават един от друг тези на пръв поглед различими начини на живот „добре“?

***

Що се отнася до „доброто“, със сигурност е важно, че продължаваме да използваме същия термин „добро“, за да обозначим правилното морално отношение и поведение на човека към неговите ближни (социума) и, освен това, всичко, което в отношенията му със самия него и с цялостната му околна среда се оценява като допринасящо за неговото благополучие. В рамките на по-тесния „контекст“ (на човешките отношения) ние определяме като „морално добро“ всичко, което наистина спомага за човешкото благополучие, и колкото по-богато и по-трайно е това благополучие, толкова по-добро е това „добро“.

***

Следователно, човешките ни отношения помежду ни са повече или по-малко „добри“; НИЕ ставаме повече или по-малко „добри“, тъй като се отнасяме към себе си и към другите повече или по-малко достойно или истински; нашето човешко общество е „добро“ само пропорционално на това, доколко хората, които го съставят, са сами по себе си „добри“ и се държат както трябва (basic decency, по първоначалния термин на Хюм). Всъщност е възможно, поне по принцип, да се преценяват аспектите на една култура или дори цялата култура като повече или по-малко „добри“ или „лоши“ по същия критерий за автентично човешко благополучие.

***

Разбира се, трябва да признаем, че всички мои интерпретации тук не само на човешката природа и моралните задължения, но и на самата природа, са „културно“ обусловени. Нашите морални разбирания и стандарти отразяват процеса на формиране, на който сме били подложени още от детството; същото важи и за нашите представи за света на органичната и неорганичната природа и за отношенията ни със самия свят.

***

Това, което всеки от нас вижда в природата и което вашата и моята съвест диктува като морален дълг към ближните, винаги е наш индивидуален вариант на перспективите и нагласите на нашата култура.

***

Именно човешката природа и така индивидуално и културно схванатата природа са тези, които преценяваме като вредни или полезни, добри или лоши, милостиви или жестоки, красиви или грозни. И все пак в някаква степен сме в състояние да си представим и неизбежните ограничения (т.е. частичната неистинност) на всички човешки култури, дори и на нашата собствена „модернистична“; можем поне да си представим едно възможно транскултурно възприемане и оценяване на природата като цяло и човешката природа в частност, което би било много по-справедливо (т.е. би се отнасяло по-истински) и към двете. Ако такова разбиране е в обсега ни, то всъщност би ни поставило в много по-автентична връзка със самата природа и с нашите ближни и по този начин би допринесло за нашето собствено благополучие и това на другите.

***

Същото може да се каже и за нашето разбиране и реакция към Бога. За хората в дадена култура Бог е това, което членовете на тази култура издигат като такъв и са Го интерпретирали както е; религиозните вярвания и практики на всеки член на тази култура не са непременно негови индивидуални варианти на религиозното му наследство. Накратко, религиозните търсения на човека са толкова индивидуално и културно обусловени, колкото и всички останали човешки начинания – политически и екологични, семейни и съдебни, естетически и научни.

***

Но ние можем поне да говорим за Божията природа такава, каквато е сама по себе си, и да осъзнаем, че всяко крайно схващане на Бога, независимо от религиозната традиция, със сигурност е неадекватно. По същата причина можем и трябва да признаем, че дори в моменти на велик духовен екстаз собственото ни виждане за Бога е частично и изкривено и че най-добрите ни опити да Му служим със сигурност ще бъдат далеч от това, което Той идеално изисква от нас.

***

Затова, когато наричаме Бога „добър“, както обикновено правим, ние знаем, или би трябвало да знаем, че Му приписваме „доброта“, която ние самите разбираме само отчасти; т.е. често се опитваме да сключим вид сделка с него, от типа “do ut des”, т.е. аз ти давам жертвоприношение или молитва, а Ти ми дължиш благоденствиe, мистър Господ, сър. (Иронията в случая е киркегорова и оправдана.)

***

И все пак нашата връзка с Него, колкото и да е недостатъчна, може да ни покаже колко силно нашето „добро“, доколкото го разбираме, зависи от Него; тя може също така да ни подтикне да си представим Неговата доброта като далеч надхвърляща всичко, което можем да поискаме или да помислим.

***

Когато се изследват „ценностите“ на истината, красотата и добротата

по този екзистенциален начин (много ми се спори със Сартр, даже го сънувам), те сякаш се подразбират една друга толкова внимателно, че почти, ако не съвсем, се сливат една с друга. Всeки човешки опит, доколкото е здрав и жизнен, сякаш свързва човека с неговите ближни, с природата и с Бога – вярно, хармонично и благотворно.

***

Целият човешки стремеж сякаш е насочен към самореализация чрез цялостно съприкосновение с обективната реалност. Животът не може да бъде добър, ако в основата си не е в съзвучие с реалността – ако се основава на грешки и лъжи, ако е груб, безчувствен или арогантен априорно. Красотата на живота и на всички творчески продукти и прозрения на хората се обуславя от тяхната истинност и от приноса им към цялостното благосъстояние на човека. Истината е добра не само сама по себе си, но и поради това, че обуславя красотата и насърчава човешкото благополучие. Не съм готов да твърдя, че трите термина „истина“, „красота“ и „благо“ са синоними, но настоявам, че те обозначават три много тясно свързани аспекта на това, което можем да наречем най-общо „ценното“ в живота или „стойността“ на живота.

Тук е мястото да попитам задочно: а какво за вас е ценното и въобще стойността на живота? Струва ли си живеенето?

***

Да живеем истински означава субективно да развиваме собствените си вътрешни възможности вероятно най-пълно и хармонично, а обективно – да се отнасяме възможно най-реалистично и благотворно към цялостната си среда. Тези два аспекта на истинския живот вървят ръка за ръка; ние постигаме богатство в общия смисъл и цялостност като личности, когато се научим да реагираме по подходящ начин, като възприемчиви и динамични агенти на собствения си живот, спрямо всички многобройни въздействия, които нашата сложна среда оказва върху нас.

***

Казано на много прост език, да живеем истински означава да бъдем интегрирани саморастящи личности в тясна динамична връзка с природата, с богатството на човешката култура, с нашите ближни и с крайната реалност, възприемана като духовна.

***

Обратното също е много просто: то се нарича „зависимости“. От субстанции, практики и сократически вид живот, при който неудовлетворението е цар.

***

Иначе може всичко. МОЖЕ да си съвсем прост, да не знаеш нищо за нищо, щот не си прочел и една книга, и пак да се смяташ за успешен.

***

Да мислим и познаваме истината на свой ред означава да осъзнаваме адекватно самите себе си като сложни динамични фактори, както и природата, човечеството, човешката култура и Бога. Доколкото това истинско познание се изразява в пропозиции, истината си остава в отличителното качество на истинските „предложения“.

***

Когато утвърждаваме пропозиции в съждения, нашите съждения могат да бъдат искрени или неискрени; те могат също така да бъдат истинни или лъжливи в зависимост от това дали твърдяните пропозиции са истинни.

***

Лъжата е неискреното твърдение на това, което се смята за невярно, или отричане на това, което се смята за вярно, с намерението да се измами. Ние лъжем себе си, когато отказваме да се изправим пред това, което наистина знаем; тази самозаблуда накрая унищожава и малкото „софтуерен“ морал, който ни е набит от детските години.

***

Когато мамим или лъжем другите, ние унищожаваме единствения мост, по който можем да минем, за да установим и развием личен контакт с нашите ближни. Такова поведение на свой ред ще обезкуражи усилията на другите да се опитват да установят контакт с нас и да се отнасят с нас вярно, т.е. честно. По същия начин, ако затваряме очите и съзнанието си за природата, губим връзка с нея и никога няма да я опознаем; ако затворим умовете и сърцата си за Бога, Той остава непознат за нас.

***

Накратко, всеки неистински живот и мислене, независимо дали са не-

съзнателни или не, „инстинктивно“ или рефлективно, се стремят да ни затворят в средата, в която единствено можем наистина да живеем и да бъдем „някои“; то води до сериозна „външна“ неприспособеност и „вътрешна“ неудовлетвореност и дисхармония. Всеки истински живот и мислене има обратен ефект. По този начин се вижда, че истинността, в този всеобхватен смисъл, обуславя самото ни съществуване и преди всичко

нивото на голото съществуване, чувственото, културното, моралното и

и духовното съдържание и качество на живота ни.

***

Разбира се, всичко това отпада, ако сте в състояние на много богат наследник на яхта със съответните момичета и субстанции – тогава Киркегор някак отпада и от човекопостроението, и от цайтгайста.

***

Но ако не, общоприетата употреба на съществителното „красота“, пък и онова, което наричаме „морална доброта“ – уви, те имат по-тесен обхват от великия термин „истина“. „Красота“ е обичайно ограничени хора до определени аспекти на природата и видове човешки артефакти; добродетелта е по същия начин ограничена до моралните ни отношения с нашите ближни. И двете оТграничения са произволни и неоправдани.

***

Но аз тук съм с Платон, Киркегор и дори Карл Попър. Т.е. според всички тях е възможно да има нещо консенсусно красиво („Черният квадрат“ на Малевич etc.)

***

Ерго, има за какво да се съгласим. Wink-wink.

***

За финал, да се съгласим и със следното: хибристофилията, която цари вече и при първите милениали (културната и сексуална възбуда от престъпници), съсипва самата тъкан на груповата идентичност у нас – най-вече през чалга-императива. Идеята за bad rich boy няма да умре никъде по света, но поне може да образоваме част от момичетата.

***

Впрочем, време е чалгата да умре/отмре – дори като вид музикален стил – и да си се върне в кръчмите, където й е мястото.

***

Щот сега, chalga’s not dead. И това е един от най-големите ни културни проблеми.

NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.

Източник: vesti.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *